За мен

Веселин Бянков

Роден съм в гр.Белослав (по онова време с.Белослав) през 1955г. в семейство на „служещи”. С тази категория , характерна за социалистическата фразеология, се определяха всички онези, които не принадлежаха към гръбнакът на държавата – произвеждащата благата работническа класа. Казано на прост език майка ми беше учителка, а баща ми „естраден” музикант – още един типичен социалистически термин. Гордеех се и с двамата, защото бяха стойностни хора. До седмата си година включително, израснах при баба ми и дядо ми в родното си село, където изкарах първи клас. След това родителите ми, живеещи на квартира във Варна, ме взеха при тях и от този момент станах варненец. До осми клас учих в училище „Кирил и Методий”, а от девети до единадесети клас – в Математическата гимназия „Д-р Петър Берон”, която тогава, заедно с Английската гимназия се помещаваше в днешния Исторически музей. В този период сменихме пет квартири в различни части на града и навсякъде успявах много бързо да се сприятеля с децата от махалата и да стана един от тях. През по-голямата част от времето живеех само с майка си, тъй като баща ми беше на работа в чужбина – веднъж в Югославия за четири години и два пъти в ГДР (Германска Демократична Република) за три и четири години. Не знам защо (никога не се сетих да я попитам), майка ми винаги така подреждаше нещата, че с нея да сме в различни смени. Това означава, че растях почти без родителски контрол и всичко, което съм постигнал, дължа на собствените си решения и действия. Нормално беше начинът по който израснах да окаже решаващо влияние върху изграждането на характера ми, формирането на основните ми убеждения и отношението към случващото се в живота ми. Определено не признавах натрапваните ми в училище авторитети, както и двойствения характер на социалистическата ни действителност. И аз, като героят на един виц от онова време, имах нужда да ме прегледа някой лекар-специалист по уши и очи, защото едно чувах,друго виждах. Лесно влизах в пререкания с хора, имащи власт, когато изискваха да извършвам действия, смятани от мен за абсурдни. На ниво училище това не беше кой знае колко опасно, но двете години в казармата се оказаха огромно изпитание. Като знам какви ги вършех, единственото обяснение, че се измъкнах невредим от тази институция, е намесата на сила, стояща извън обсега на нашите възприятия. Много по-късно се убедих, че тя наистина съществува. В края на 1975г. започнах висшето си образование в Инженерно Строителния Институт в София. След едногодишно прекъсване от 1976г. до 1977г., през лятото на 1981г. се дипломирах като строителен инженер по железопътно и пристанищно строителство. По време на прекъсването работих като нередовен учител по физическо и трудово обучение в с.Черковна, област Варна. Докато учих в София, смених четиринадесет квартири и девет съквартиранти. Придобитите навици от детските и ученическите години да не се задържам дълго на едно място си казваха думата. Животът ми като студент беше изключително динамичен и разнообразен.Тогава го приемах като нещо естествено и нормално, но сега, много години по-късно, ако трябва да го опиша с една дума, тя ще е „нестандартен“. Мога да разкажа хиляди истории, отговарящи на това определение. Есента на 1981г. започнах работа в „Трансстрой – Белослав“, в 1986г. ни обединиха с „Трансстрой – Варна“ и работното ми място се премести в управлението във Варна. През учебната 97г./98г. изкарах задочно следдипломна квалификация по „Управление на инвестиционния процес в строителството“ във ВИНС „Димитър Благоев“-Варна. Идването на демокрацията в края на 1989г. ме завари с единия крак в държавното предприятие, а с другия, като съдружник в частно дружество по „Указ 69“. Междувременно на 30.07.1983г. сключих граждански брак и оттогава съм щастливо женен вече тридесет и четири години. През 1984г. и 1986г. ми се родиха две прекрасни дъщери. Времето прекарано с тях, докато растяха, е безценно за мен. В периода от 1992г. до 1998г. работих в частния сектор. Първите две години бях съдружник, а следващите – наемен работник – като смених пет пъти работодателя. Занимавах се с широк спектър от дейности, някои от които с доста разтегната и неясна законова рамка. Лятото на 1998г. бях започнал да се оглеждам за нова работа и директорът на държавното „Пътно управление – Варна“, разбирайки за това, ме покани за началник отдел поддържане. Офертата не ме заинтересува особено, затова приех, с уговорката да остана там, докато си намери друг човек. Потвърждавайки правилото, че временното е най-постоянно, изкарах в пътното управление десет години, последните пет от които, като негов директор. От октомври 2008г. до март 2012г. бях директор на поделението на държавно предприятие „Строителство и възстановяване“ във Варна. След като прекратиха дейността му, останах една година на трудовата борса и от март 2013г. започнах като инвеститорски контрол в общинско предприятие „Инвестиционна политика“ към Община Варна, където работя и в момента. Поглеждайки назад във времето, спокойно мога да заявя, че съм преминал през повечето видове строителство и през целия спектър от длъжности, като се почне от помощник технически ръководител до директор на строително предприятие. Бил съм също надзорник, а в момента съм инвеститорски контрол. За човек обичащ разнообразието, не мога да се оплача, че трудовият ми живот е бил скучен и еднообразен. Същото се отнася и за личния ми живот. И за да не губя темпото, от известно време обмислям и подготвям нова, голяма промяна. Вярвам, че Бог е на моя страна и ще ме подкрепи.

В. Бянков